За Дейвид Грейбър
Направи стъпката, подпиши Европейската гражданска инициатива за Безусловен Базов Доход, тук: https://eci.ec.europa.eu/014/public/#/screen/home
от Барб Джейкъбсън | 6 септември 2020 г. | https://basicincome.org/
David Graeber
Откакто днес по обяд чух от общ приятел: „Дейвид го няма вече“, шокът, който изпитах тогава, сякаш отекна по целия свят. Напусна ни един от най-любознателните умове, най-добрите писатели, най-сърцатите, най-смелите и последователни активисти в различни движения за всички времена.
С Дейвид се срещнахме в разговор в Twitter по повод ужасната редакция на първото издание на „Дългът: първите 5000 години“. След като погълнах на един дъх книгата след публикуването ѝ през 2011 г., аз се оплаках в Twitter, че вероятно не е имало редакция на книгата, защото някои изречения се четяха доста трудно за разлика от повечето други, и всъщност бяха доста объркващи. Дейвид веднага реагира и каза, че не, имало е твърде много редакции, всъщност девет преди публикуването, но той е подготвил копие за изданието с меки корици, в което е маркирал направените промени. В отговор аз измърморих сърдито, че да, това е начинът, когато никой не е работил върху хартиено копие, не е възможно да се видят всички грешки на екрана.
Последната глава на „Дългът: първите 5000 години“ ме въведе отново в концепцията за базов доход и ме изпрати в интернет, за да разбера всичко, свързано с това. ББД събра в едно всички елементи в организацията ми през последните 30 години: жилище, здравеопазване, социално осигуряване, работа и жени. За разлика от паричната реформа, можех да говоря за него от собствения си опит, идваше ми отвътре. Хареса ми фактът, че хората незабавно или харесваха, или намразваха идеята, беше ми забавно да разговарям с тези, които тутакси я отхвърляха, или най-малкото се отнасяха към нея по-сериозно.
По-късно през 2013 г. поканих Дейвид да хапнем заедно с мой приятел след като усетих, че ако най-после е реагирал на натрапчивите провокативни постове на Брад Делонг* (*американски икономист), сигурно се чувства самотен. Той пристигна в заведението Spatz и някакси със своята нежност и доброта не се вписваше в образа на писателя или на воѝна на Twitter. Самата аз бях доста унила: работата ми като съветник по правата на социалното подпомагане ставаше все по-мрачна с реформите и пропагандната кампания срещу заявителите. Интересът му към идеята, че срамът от социалните помощи е обратната страна на срама от дълговете беше окуражаващ, и той уважи опита ми, независимо че няма книга на мое име. Станахме страхотни приятели.
Тъй като живеех в Лондон и бях политически активна тук от 1981 г., познавах произхода на повечето групи и хора от левицата. От Дейвид получих по-добра представа за случващото се в САЩ и последиците от Occupy* (*протестно движение срещу икономическото неравенство, започнало на 17 септември 2011 г.) ) и в академичните среди. Говорихме много за ценности, социално осигуряване, политика и разбира се – макар че не винаги бяхме на едно мнение – личните ни неволи, особено тези на американците в чужбина.
До 2013 г. аз се опитвах също така да организирам движение за базов доход тук, във Великобритания, но без особен успех. През следващите години Дейвид непрекъснато ме насърчаваше, караше ме да говоря за това на срещи, като ми осигури участие в Keizer Report* (*предаване за финансови новини и анализи по RT UK), организира интервю с мен за Occupy London Youtube. Не знам, без Дейвид сигурно щях да зацикля в базовия доход. Той ми помогна да изразя мнението си.
Дейвид отказа да се ограничи в писането само за едно нещо, след като беше подложен на голям натиск да продължи да пише за дълговете след успеха на „Дългът: първите 5000 години“. Той твърдеше, че няма смисъл да бъде известен, ако не се възпозва от това, за да пише или говори за всичко, което го интересува. Ние всички се интересуваме от последствията от малтретиране, демокрация, бюрокрация, пари, работа, игра, бъдеще, осигуряване и много други теми, които оправдават очакванията ни, оспорват предположенията и разширяват ума ни.
Когато Дейвид ме интервюира за базовия доход за последната глава на книгата му „Скапани професии“ („Bullshit Jobs“) през 2018 г., аз се притеснявах, защото исках да защитя благотворителната организация, за която работех, така че не исках да бъда назована по име. Това изглеждаше разумно, тъй като и всички останали бяха с псевдоним, така че и аз трябваше да съм анонимна. Дейвид беше скептичен, но уважи желанието ми. И за капак след това ме представи като двама души.
Дейвид използва възможностите, която имаше като академик, активист и писател, както и парите, спечелени от дейностите си, за да измъкне и представи на бял свят много хора и групи от финансови, академични, политически среди. Други ще говорят по-подробно за ролята му в спасяването на сирийските кюрди от Изида, но това е само най-известната от неговите намеси. Той издигна гласа си, за да защити Корбин от обвиненията в антисемитизъм, когато самият Корбин не се защитаваше. Макар и самопровъзгласил за анархист, практикуващ и защитник на преките действия, експерт в постигането на консенсус в групите, той беше също така и прагматик по отношение на работата с политици и правеше каквото може, за да подкрепи исканията на работническата класа.
Дейвид се радваше на това, което имаше, и никога не забравяше откъде е тръгнал. Той непрекъснато признаваше факта, че е получил много от идеите си в разговори с други хора, и твърдеше, че известният политически лозунг „Ние сме 99%“ е написан от комитет. Той пишеше и казваше публично онова, което толкова много от нас мислят или преживяват мълчаливо, и по този начин променяше колективното ни съзнание за всичко това.
Дейвид винаги е казвал: „Проблемът с привилегиите е, че не всеки ги има“. Дейвид изживя живота си като работи, за да разпространи привилегиите, които имаше, колкото е възможно по-широко и по всякакъв възможен начин. Ето защо животът му е пример за това какво да правиш с привилегиите, като същевременно си запазиш достъпа до тях.
Това беше основата на неговата подкрепа за базовия доход. За него това беше начинът да разпространи привилегията си да притежаваш сигурен и достатъчен доход, като същевременно имаше свободата да прави почти всичко, което иска. Искаше всеки да има тази възможност. „Въображението отвръща на удара“, каза той по този въпрос.
Дейвид твърдо настояваше да се започнат преговори за висока сума. „О, не знам, около 30 хиляди лири? Това е добре, нали?“
Толкова съм благодарна за това, което Дейвид написа и направи, за приятелството и смеха ни през годините. Но сега винаги ще има нещо следващо, което няма да мога да обсъдя с него, когато то се случи.
Винаги ще ми липсва. Сега и завинаги.